ИВАН МОКАНОВ – НАСТАВНИКЪТ
Той едва ли би се хвалил и разказвал за себе си. Беше от хората, които не бяха щестлавни. Снобизмът му бе още по-чужд. В разказа си би спестил и изживяната радост и горчилката, която е засядала в гърлото му като състезател и треньор, за да не си помисли някой, че се прави на герой или на мъченик.
Ала в едно сме сигурни! Иван Моканов с удоволствие би говорил за футбола, за момчетата, които пред очите му, не без негова помощ, ставаха мъже, за философията си на наставник.
Уви! Онази с косата ни изпревари. Отпрати го в небитието и остави да зее голяма празнина в историята на клуба, на варненския и на българския футбол. Там белите листи ще останат завинаги неизписани, без отговор на що е вярност към клуб и роден град, към любимата игра и онези момчета, които идваха и си отиваха, но се наричаха и винаги бяха истински отбор. Защото за това имаше право да говори само един човек в България – ИВАН МОКАНОВ!
Дано разказите на най-близките му хора и на състeзателите, с които непрекъснато се стремеше към непревзети футболни върхове, поне отчасти запълнят празнината.
Лиляна Моканова – съпругата
“Беше много добър съпруг и грижовен баща. Той просто трепеше над сина ни Сашо. Често на тази тема се спречквахме. Може да ви прозвучи невероятно, но у дома, що се отнася до възпитанието на детето ни, аз бях човекът с по-твърдата ръка.
Получи покана за работа в Кипър. Всичко му бе готово за заминаване. Но той доста се двоуми докато накрая реши, че на мен и на сина ми ще ни е трудно сами във Варна. И отказа да замине в последния момент. Той не сподели с мен другите си мотиви за отказа, които, сигурна съм, е имал. Ала аз останах поласкана – предпочете семейството си. Не го поблазни дори месечното възнаграждение от 280 долара, една доста прилична за онова време сума. Никак не обичаше да се отделя от дома. Когато на три пъти го освобождаваха от “Черно море”, отказа предложението на много клубове в страната да им стане треньор. Дори на “Добруджа”, която, както се казва, е на една ръка разстояние. Привикваха го със заплата и от 500 лева, но той отказваше на всички неизменно с един и същи думи: “Аз не съм чергар!”
Съпругът ми бе принципен и честен. Дори и да не бе лично засегнат, някой накърнеше ли тази възприета от него житейска линия на поведение, прибираше се след заседание или тренировки у дома направо съсипан. Приемаше хората, които открито заставаха срещу него. И безмерно страдаше без да го споделя, без да назовава имена, от постъпките на лицемерите. Най-много се наскърбяваше, когато те бяха от средата на футболистите, на които помагаше не само да станат добри състезатели, но им проправяше и път в живота. И пак никого не злепоставяше, пак никого не обиждаше.
Почти всяка заран, в първите години от треньорската си кариера, ходеше или пред дома на тогавашния кмет Николай Бояджиев или пред общината да го моли за квартири на футболистите. Ала съпругът ми, макар че бяхме много притеснени и трябваше да освободим дома, в който живеехме, а нямахме квартира, нито веднъж, пред никого не спомена за семейния проблем. Други съобщили на командващия ВМС, а той, невярващ, заявил: “Моканов никога не е говорил пред мен за собствена квартира!”
Беше откровен и открит човек, каквото и да му струваше това. На едно заседание на секцията командващият го прекъсва. Но Ваньо не си подвива “опашката” пред големия началник, а недоволен направо му казва: “Слушайте ме! Ако Вие сте адмирал на флота, аз съм адмирал на футбола!” Командващият след заседанието му казва: “Ти беше прав!”
Разбираемо за всеки е, че бях много запалена и обичах да ходя на мачовете във Варна. И много често посрещах тима на гарата, особено в случаите, когато се връщаше с победи от София. Това продължи до фаталната 1955 г.След пет поредни победи над столичните отбори, нещата тръгнаха назад. И аз, за разлика от треньора на състава, моят съпруг, който преглъщаше всичко, изпаднах в нервна криза: заприказваха ли за загубите на “Черно море”, сълзите сами бликваха от очите ми. Един път тъй, втори – пак…
Моканов реагира веднага: забрани ми въобще да посещавам мачовете на отбора му. За да не се вълнувам, в тези часове ходех обикновено на кино. След това научавах резултата и по-лесно понасях загубите на черноморци.
Чувствах, че някак му е неудобно да ходи с момчетата на обeди и вечери, макар че му се полагаха. Когато беше във Варна, винаги се прибираше у дома да се храни. Веднъж Василев и Билялов мисля, че донесоха у дома торбички с продукти от стола срещу обeдите и вечерите. Но някой от тях (дали не и двамата – не мога да се сетя) отнесе сериозно мъмрене за това, че е поискал продукти без негово знание.
Беше готов на всичко за клуба си. Бяхме спестили някой лев. Трябваше да се плати нещо, мисля, за идването на футболист от друг отбор. Касата на клуба била празна и той даде всичките ни спестявания, за да не се спира работата. Връщането на парите се забави почти година, но той не поиска нито веднъж парите ни. Някой от началниците във флота научил за случая и заповядал да се намерят пари и да се издължат на Ваньо.
Изключително много държеше на добрия тон. В Германия Боснов, афектиран в играта, нарича с обидни думи германските футболисти. Става скандал. В хотела съпругът ми съветва водача, млад офицер от ВМС, да отиде и да се извини на ръководителите на немския клуб, защото ще стане много лошо. “Добре! Добре!”- отвърнал офицерът, а на връщане във влака гордо заявил, че е запазил българското достойнство и не се извинил. Още с пристигането на отбора във Варна се получава и писмо-оплакване от тогавашната ГДР. По повод на инцидента е свикано съвещание в щаба на флота за изясняване на случая и наказване на виновниците. В един момент този, който ръководи заседанието, казва: “Безпартийните да излязат!” Кой е безпартийният? Единствен Моканов. В негово отсъствие се взема решение, че той е главният виновник за случилото се. Издават заповед за неговото освобождаване от треньорската длъжност. Съпругът ми преглътна и тази горчилка без вопъл, в името единствено на любовта си към родния клуб.
Спомням си и куриоза при този случай. От всички футболни деятели в града, единствен спартаклията Кирил Павлов /Кинко/ отиде при командващия флота и се опита да защити съпруга ми. Колко много са се уважавали един друг съперниците от футболното поле!…
Всеизвестно е, че бе фаталист. Още пазя като скъпа реликва от треньорството му едно от моливчета. С тях той неизменно попълваше преди срещите тимовите листове, защото си бе наумил, че те му носят сполука. И жизненият си път завърши като непоправим фаталист: издъхна на 13 април 1982 г.! Денят бе вторник!…
Много се развълнува по време на уреденото честване на 70-тия му рожден ден на 20 март 1982 г. Беше вече вдигнал високо кръвно налягане. На 4 април получи инсулт и след 9 дни почина. Често изпадаше в кома, но в последния си ден се чувствуваше много добре и лекуващият лекар дори ми вдъхна надежда, че може и да се оправи. Докторът бе негов дългогодишен фен. Час че и повече, след визитацията, говориха за футбол. Ваньо бе много доволен. Напусна този свят, тъй да се каже, на уста с любимата си игра…”
Александър Моканов – синът
“В дома ни много рядко се говореше за футбол. Баща ми отвaряше дума на тази тема в екстремни моменти: при голяма победа или след тежка загуба. Тъй че не ни даваше повод за диалог по наша инициатива – моя или на майка ми – да говорим за спорта, който бе житието и битието му. В тази връзка не си спомням случай да си е изпускал нервите вкъщи, тъй да се каже “да си го изкара” на домашните при загуби на отбора, при струпали се на главата му неприятности около тима или след заседание на секцията на флотското дружество. Не ни товареше със своите проблеми. И ние с майка ми мълчаливо преживявахме несполуки и проблеми, защото не бяхме и не можехме да сме безразлични към отбора, който водеше главата на нашето семейство.
Дори при смените от треньорския пост, чувствахме че му е неприятно, но го преживяваше вътрешно, не се е оплаквал. Позволяваше си понякога да спомене с горчивина, между другото, единствено имената на деятелите и състезателите, които са били против него или на членовете на секцията, които дават акъл, без да разбират нещо от футбол. Не пропускаше обаче да отбележи и тези, които му помагаха в работата – Велико Станков, Хари Софиянов, Милан Статев…
Беше грижовен баща. Сам ме заведе на басейна при треньора Милко Рачев, за да ме учи да плувам. И дума не отвори нито като разбра, че отидох да тренирам във футболната школа на “Спартак” при Петър Минчев, нито когато излязох да играя срещу отбора на “Черно море” от моята възраст. Не се намеси и при избора ми да играя водна топка, а не футбол. Оставяше ме самостоятелно да избирам пътя на своето развитие.
Ала и аз попаднах в плен на това, че беше непоправим фаталист. Не вървеше отборът – няколко мача нямаше попадение в противниковaтa вратa. По този повод, преди мачовете извеждаха тима, както тогава се казваше, на режим по хотели и почивни станции. С мой приятел ни бе интересно да сме край състава – да слушаме шегите им, да следим играта им на карти или на билярд. За зла участ още след първото ни посещение, отборът победи с няколко гола. И нямаше вече спасение: баща ми ни задължи поне няколко часа да сме с тима на лагерите му преди срещите във Варна”…
Янко Атанасов
“Той беше принципен, болезнено взискателен най-напред към себе си и после към състезателите си. Чувстваше се за всичко отговорен пред отбора, пред самите футболисти – имаше ни като негови деца. Беше и прословут с любовта си към клуба. Три пъти бе освобождаван от “Черно море”. Зная, че бе канен и в София, и в Пловдив, и в други градове. Ала той не напусна града. Отиде и стана един обикновен мичман на пропуска на портала на Морското училище, но не изневери на първата си и последна голяма любов.
За да подкрепя твърдението си за неговата взискателност, ще разкажа следния случай. Привършихме мачовете от есенния дял на първенството. Но той беше насрочил две разтоварващи тренировки. При втората осъмнахме в типично варненско време. Снеговалеж с бурен вятър: на две крачки не се вижда нищо. Събрахме се с надеждата, че той ще отложи последната за годината тренировка.
Нищо подобно! Дойде с 39.3 градуса температура, съблече се и хукна пред нас във виелицата. Зачерви се целият и изостана. Останах до него и докато бягаме, мърморя: “Тренер, за какво беше тази тренировка в този кучешки студ!” По пътя не ми отговори. В съблекалнята, поел въздух и успокоил дишането си, Моканов извади своя железен аргумент: “Янко, това е нашата професия! И на мен, и на теб ни плащат, за да тренираме!…”
Димитър Боснов
“Имахме за треньор един превъзходен човек – Иван Моканов. Беше ни като баща. И с държанието си, и с действията си непрекъснато ни даваше личен пример как и за какво трябва да сме взискателни към себе си. Караше ни се, но никога никого не искаше да злепостави и ни защитаваше пред ръководителите от секцията, които много често бяха от лъв нагоре…”
Иван Иванов – вратар
“За Иван Моканов трябва да се напише не очерк, а цяла книга. Книга за един достоен, почтен и достолепен човек! Той бе Личност с главна буква. И остави незаличими следи в “Черно море”, както никой друг треньор. Той води към майсторството цели три поколения футболисти. Той бе човек принципен до безкрайност, човек на реда и дисциплината. При него нямаше отсъствия, кръшкане, манкиране в тренировките, нямаше лъжи. Успехите ни до голяма степен се дължаха на неговата взискателност и бащинско чувство към нас. И не бе отмъстителен. Надмогваше случайно или нарочно нанесени обиди и огорчения, за да може и той самият, и хората край него да служат по-добре на общата футболна кауза. Заслужава си неговото име да бъде отбелязано в юбилейната книга със златни букви…”
Дамян Георгиев
“И като мъж не бе дребен, но за мен Иван Моканов бе и си остава една голяма фигура в “Черно море”. Беше селекционирал в годините няколко отбора от себераздаващи се футболисти, които воюваха с успех у нас и в чужбина за издигане прeстижа на клуба и за доброто му име.
Изпитвах особено голямо уважение към моя наставник. Ценях у него качеството на много принципен човек. Дори с осанката си всяваше респект. Изправeх ли се пред него, за да говорим, обземаше ме някакъв благороден страх. Не желаех да се разминаваме в мислите, независимо от това дали ставаше дума за футбола или за живота.
Точно преди сватбата ми бихме Славия с 3:0 с мои три гола. Външно рядко издаваше чувствата, които го вълнуват. Ала аз вече добре го познавах и усещах, че вътрешно сияеше от радост. Затова и не се изненадах, когато във вихъра на тържеството, излезе на дансинга и под кръшните звуци на оркестъра, пред своята 60-годишнина, изигра с приятелката на Мартин Иванов такъв кючек, че събра очите на сватбарите…
Прословута бе неговата ненавист към тютюнопушенето. Веднъж дори съотборниците ми му предложили висока миза, само за да го накарат един единствен път да си дръпне от цигара. Отказал е доста пари при облога. А нас пушачите, особено младите футболисти, преследваше като диверсанти.
Излизаме от тренировка със Здравко Митев и запалваме по цигара, макар че пред него се правехме на непушачи. Застига ни той отзад и ми отпра такъв шамар през врата с голямата си ръка, че видях звезди посред бял ден. По-възрастният от мен Митев се размина с физическия “съвет”, но констатацията в укорните думи след удара, уж отправени към мен, бяха по-болезнени за по-старшия: “Започваш да приличаш на Митев!”…
Колкото повече минаваше времето, толкова повече си давах сметка, че той не се противеше на тютюнопушенето, за да задоволи своя прищявка. Той е мислил за нас, за нашето здраве, за нашата кондиция и състезателен режим…”
Абил Билялов
“Имаше окото на вещ селекционер: беше достатъчно да ме види в един единствен мач, за да открие в мен футболиста. Положителните му качества сигурно са изтъквали и други мои съотборници. Но с риск да ги повторя отбелязвам, че Иван Моканов бе възпитан и културен човек. Той не ни беше само треньор. Той ни бе възпитател. Нещо повече – беше ни като родител. И мнозина от нас до края на дните му на белия свят, му останаха любящи, признателни синове. Когато приключих състезателната си кариера и станах треньор на “Калиакра” – Каварна, радостен ли бях или разочарован – все едно – преди да се прибера у дома, минавах през дома му. Чувствах нужда да разменя дори само няколко думи с него, защото знаех, че ще бъда разбран…
Ред и дисциплина имаше в отбора, благодарение на неговия авторитет. Той ни съветваше за всичко – дори за пазаруването на облекло – кой сезон какво да си купуваме, какво трябва да носим. Винаги ни искаше спретнати, стегнати, когато излизаме на терена – обръснати. Тъй постепенно се научихме да бъдем като него – чисти, спретнати… Уроците му по възпитание към нас в дух на естетика, честност, културно поведение в обществото по-късно често прилагах с успех към моите възпитаници в черноморската футболна школа и ФК “Брева”…
Стефан Генов
“Животът му бе изцяло посветен на футбола и на сина му. В историята на българския футбол едва ли ще се намери толкова всеотдаен и честен човек.
При извиненото си отсъствие от редовните тренировки, поради следване в Инженерно-строителния институт в София, бързо трупах излишни килограми и това затрудняваше моята пълноценна изява в мачовете на отбора. Старанието ми и чрез самоподготовка да наваксам загубеното не даваше, според Моканов, достатъчно добри резултати. И той не си скъпеше труда след тренировка да облече два анцуга, да се качи на колелото и да ме придружава по трасето на предписания крос, докато “стопявам” излишните килограми. Не че ми нямаше доверие – знаеше, че не кръшкам от натоварването. Той просто се чувстваше задължен като мой спортен наставник да е съпричастен на моите мъки да бъда във форма за поредния мач на “Черно море”. Аз и днес не намирам думи точно да класифицирам този негов жест…”
