СТЕФАН БОГОМИЛОВ – ГОЛМАЙСТОРЪТ

Роден на 11.04.1945 г. Откритие и възпитаник на черноморската футболна школа. Рекордьор на “Черно море” и Варна по отбелязани голове във вратите на отборите от майсторската група – 162. По този показател се нарежда на 7 място в листата на голмайсторите на страната за всички времена. Личният му рекорд е 4 гола в един мач и четири хеттрика. Пет пъти е обличал фланелката на националния мъжки тим, един – на “Б”отбора и пет – на младежкия състав. Бил е треньор на мъжките отбори на “Черно море”, “Лудогорец” – Разград, “Девня”, “Белослав” и на либийския “Джазира” от град Зоара. Петнадесет години е бил селекционер в детско-юношеската школа на “Черно море” и наставник на детските и юношеските отбори на клуба.

- Дълго ли трябва да се старае един футболист, за да се нареди сред най-добрите голмайстори на страната?
– От дете, та чак докато си окачи обувките си на пирона. Като малък ме учеше моят вуйчо, а и се самоподготвях в големия двор на къщата ни, където на една стена бях очертал футболна врата. Същевременно се стараех да “купувам” майсторство не само от черноморските си идоли – Георги Димитров, Кирил Богданов, Иван Лулчев, Васил Досев и Борис Ковачев, но и от спартаковците Тома Захариев, Добромир Ташков, Борис Парушев, чиито тренировки посещавах специално. В детско-юношеските си години имах и отлични учители – Атанас Аврамов и Димитър Димитров. При тях играх вратар, халф, централен защитник, но все по-често отивах на предни позиции и бележех голове. Това не остана незабелязано и аз заех пост в лявата зона на нападението на “Черно море”.

- Едва ли си забравил  и партньорите си?
– Как бих могъл! И най-надареният нападател не може да направи нищо без партньорите си. Затова съм много благодарен на Андрей Стоянов, дясното крило на мъжкия отбор, в който ме наложи Манол Манолов. Андро просто играеше за мен: пробиваше, подаваше пред вратата, а аз реализирах десетки голове след негови пасове. Той подчиняваше играта си на моите качества, най-вече на умението ми да бележа с глава. Отлично ми партнираха и Никола Димитров, и Стефан Янев, и Здравко Митев. Те непрекъснато се движеха, объркваха защитите, а аз влизах в освободените пространства и правех голове с… левия крак.

- Беше споделил, че само четири от попаденията ти са с десния…
– Истина е. Опитите на Атанас Аврамов да отстрани този мой недостатък – да стрелям само с левия крак – още в детските ми години не дадоха резултат. Помня, че ми даваше само дясна гуменка, за да не ритам с босия ляв крак. Но аз продължавах да обработвам топката и да шутирам с него. Тъй си останах един от непоправимите левичари в българския футбол, които с левия крак могат да правят всичко. 

- Известен си не само като един от най-резултатните, но и като един от най-коректните нападатели в страната, макар че много от защитниците не се церемоняха, когато трудно те опазваха…
– Само два пъти съм гонен. Спомням си случаите с тъга и огорчение. Конфликтите бяха с Бакърджиев от “Ботев” /Враца/ и Стойков от “Локомотив” /София/. Затова, когато станах треньор, първото нещо, след изискването на играят техничен футбол, на което учех младите футболисти, бе да са спортсмени, да не отговарят на грубостта с грубост, да побеждават с честни средства.

- Другото, освен грубостта, което те дразни и днес във футбола ?
– Липсата у футболистите на амбиция, на желание да преследват по-високи от постигнатите цели, примиренчеството. Върхът за “Черно море” в годините, в които играех, бе периода 1965-1973 г. Два пъти през това време пропуснахме шанса да бъдем бронзови медалисти в първенството на страната.

- Играчите, които са били най-сериозните ти опоненти по пътя към гола?
-Иван Зафиров от ЦСКА. Той бе по-бърз от мен. Труден съперник ми бе и варненецът Димитър Ангелов-Чарли: бърз, твърд, пъргав…

- Мачът, който няма да забравиш?
– Най-щастлив бях, когато победихме винаги силния отбор на”Левски” с 3:1. Две от попаденията бяха мои.

- А голът на кариерата ти?
– В София завършихме наравно с ЦСКА – 1:1. Поведохме с 1:0. Отбелязах с глава. Надскочих високия им вратар Стоян Йорданов и над ръцете му забих топката в мрежата.

- Петнадесет години работиш с подрастващи. Какво те радва и смущава?
– В дългогодишна ми работа като треньор мога да кажа, че винаги ми е било много по-приятно да работя с деца и юноши. Намирам тази дейност за много отговорна и мисля че с това, макар и на възраст, помагам за доброто име на моя роден клуб. Работата с деца ми доставя голямо удоволствие. Малките футболисти са като попивателни – всичко, което им каже и покаже треньорът са готови да запомнят и приложат в следващата тренировка. Най-много, обаче, се радвам, когато срещна изключително влюбени във футбола малчугани, които са готови на жертви, за да станат добри състезатели. Но проблемът на детско-юношеските школи в България е материалната база. В страната ни има много талантливи деца и ако те живеят и тренират при условия, както децата в развитите футболни страни, ние, българите ще сме футболна нация…

Be Sociable, Share!