ТОДОР МАРЕВ – РЕКОРДЬОРЪТ

Роден на 20.11.1954 г. Откритие и възпитаник на черноморската футболна школа. Изиграл е за “Черно море” 422 мача в групата на майсторите- абсолютен рекорд на клуба. Заставал е 18 пъти под националния флаг с мъжкия, 8 – с младежкия и 30 – с юношеския отбор на страната. Носител на златната значка на БФС, треньор и пом. треньор на мъжкия отбор на “Черно море”, наставник на дамския отбор “Грандхотел Варна”, с който е два пъти шампион на страната. Треньор в детско-юношеската школа на родния си клуб.

- Освен с абсолютния рекорд по участия в групата на майсторите, каква е другата мярка за любовта на Тодор Марев към клуба?
– Една безмерна признателност към Атанас Аврамов, първият ми учител по футбол. Той толкова страстно ни говореше за историята на клуба, за успехите му, че ние се вълнувахме и повече се стараехме да се учим на футболни умения. В детската възраст е от голямо значение да имаш ярка, колоритна фигура край себе си. Имам предвид и Димитър Димитров. Беше много импулсивен, вживяваше се в играта, на часа реагираше на неправилни съдийски решения и се грижеше за нас. В Бургас получих тежка контузия. Прибрах се, а той още вечерта дойде да ме види как съм. И в училище ходеше не само за мен, но и за другите играчи да провери какъв успех имаме. Такова топло отношение трайно ни приобщаваше към клуба. Цялата ми младост, животът ми бе посветен на “Черно море”. За него играх 20 години!

- Чий пример на по-големите от теб следваше?
– Не можеше да не ме впечатли сериозното отношение към футбола на Стефан Богомилов и Здравко Митев. Зарядът на воля и себеотдаване, който влагаха в играта, бе заразителен и за мен. Със силната си и резултатна игра с глава Богомилов просто даваше облика на целия отбор. От Митев, централен нападател – типичен таран, се искаше голяма доза мъжество и пренебрежение към собственото здраве при изпълнение на задачата да е непрекъснато сред противниковите защитници и да ги тормози. От двамата си по-големи съотборници получих и любовта, и сериозното отношение към футбола, както и верността към клуба.

- Как се става силен защитник?
– В отбора, в който се включих, имаше много силни и разнообразни нападатели. На тренировките играех очи в очи. Посрещах ги и имах променлив успех. Но аз се учех да противодействам на различни по стил футболисти. Така че, в продължителната си кариера рядко бивах изненадван от нападателите, които пазех. И още нещо много важно. Партньорите ми в защита бяха също много стабилни /Маринчев, Василев, Боби Станков, Иван Иванов, Георги Жеков/. Имахме общ език и се допълвахме в играта.

- В националния отбор попадна, когато българският футбол изживяваше криза…
– Наистина. Имаше смяна на поколенията, а и някои от добрите ни футболисти отказваха да се включат в националния състав. Треньорът Стоян Орманджиев събра за приятелски мач в Италия само млади момчета. На мен лично много ми допадаше начинът, по който този специалист изискваше от футболистите, маниерът му на водене на тренировките и на мачовете на отбора. В състава имаше и способни играчи: Желязков, Чавдар Цветков, Цоню Василев, Исакидис, Йордан Филипов на вратата… Италианският отбор всяваше респект. Играеше Антониони. Дзоф беше на вратата. И публиката ни въздействаше психически. Но ние успяхме да се изявим откъм най-добрата си страна: завършихме наравно – 0:0. След мача при мен и Исакидис дойде един мениджър и ни предложи голяма сума, за да играем в италиански отбори. Явно бяхме направили добро впечатление…

- Личното ти обяснение за спортното дълголетие и абсолютния рекорд за клуба по изиграни мачове в групата на майсторите?
– Бях футболист на режима, дори бих казал на аскетичния режим. Подразбира се: в името на футбола. И мисля, че успявах в критични за отбора моменти да влияя на съотборниците си, които не бяха на “ти” със спазването на режима. Когато през 1984 г. след мача със “Спартак” – Плевен бяха наказани шест основни състезатели, когато ни напусна и треньорът Спас Киров, когато новият треньор Тодор Великов едва скалъпваше отбор в името на оцеляването,тези, неподвластни на строгия режим футболисти се приобщиха към призива всеки да загърби слабостите си. Всички момчета удържаха на думата си. Бях много горд с тяхната постъпка…

- Бил си треньор и помощник треньор на мъжете. Сега работиш с деца. Доставя ли ти удоволствие контактът с най-малките?
– Особено голямо! И не връщам никой от желаещите да се докосне до футболната магия. Групата ми е многобройна и това ми затруднява работата. Но аз откривам сред възпитаниците си много талантливи деца, които утре могат да са надеждно попълнение на детския, юношеския и мъжкия отбор на клуба. И не рискувам да отпратя някое даровито дете, при положение, че то може да се развие в друго време от връстниците си.
Особено внимание обръщам децата да знаят, че влизат в един от най-великите клубове на България със славна история и че футболът не е само игра, а философия и начин на живот…

Be Sociable, Share!