БОЖИЛ КОЛЕВ – НАЦИОНАЛЪТ И ВАРНЕНСКИЯТ ФУТБОЛИСТ НА СТОЛЕТИЕТО
Роден на 28.01.1949 г. Откритие и възпитаник на черноморската футболна школа. Той е варненският рекордьор по участия в националните гарнитури: 8 гола и 60 мача в мъжкия, 9 – в младежкия и 14 – в юношеския тим на страната. Участник на финалите на Световното първенство през 1974 г. Шест пъти е извеждал мъжкия отбор като капитан. Бил е и помощник на националния селекционер Христо Бонев на финалите на Световното първенство през 1998 г., треньор на ЦСКА, на кипърския “Омония” – Никозия и “НЕА – Саламина” – Ларнака, играещ треньор в родния си отбор и старши треньор на “Черно море” и Добруджа”.
През 1970 г. преминава в ЦСКА, с който е пет пъти шампион на страната, три пъти носител на националната купа (тогава Купата на Съветската армия). За ЦСКА е изиграл 254 мача и е отбелязал 63 гола. В “Черно море” има 119 мача и 11 гола. Два пъти носител на Купата за спортсменство в групата на майсторите.
Признание за неговото трайно и забележително присъствие на българските и световните терени бе излъчването му за футболист на 20-тото столетие на Варна. Последва и друго неопровержимо потвърждение на признанието: в класациите за всички времена на Международната федерация на футболните статистици и историци, Божил Колев заема 18-та позиция сред защитниците с реализираните 74 гола в изиграните 373 мача. След него са германците Бекенбауер, Бригел, Аугенталер, Бреме, французите Преф и Марсел, чехословакът Хованек, португалецът Коелхо и още много други звезди на световния футбол.
- Едва навършил 18 години бе вече титуляр на отговорен пост в мъжкия състав на “Черно море”. Орисница ли те бе така орисала или…?
– Чак ми се доплака от мъка, когато учителят ни по физическо възпитание ми каза да отивам в час, защото няма да играя в решителна среща за ученическо първенство на Варна. Не влязох в час, защото бяхме освободени за срещата, а отидох на “Колодрума”, където се играеше. Съперниците ни от училище “Априлов” на полувремето водеха с 1:О. Забелязаха, че съм на трибуните и ме повикаха на терена през втората част. Толкова бях възбуден, че целият треперех и не спрях да бягам от врата до врата. От яд отбелязах 8 гола и победихме с 9:1.
Нищо във футбола не е случайно. Бях добър “ученик” на първия си учител по футбол Атанас Аврамов и на следващия – Димитър Димитров, между които имаше много добър синхрон в преливането от детските към юношеските отбори на най-добрите “ученици”. При това Димитров ни учеше освен на футболно умение и да сме амбициозни, да се стремим към по-високи цели. Така че, далеч преди да изляза на терена за първия си мач в “А” РФГ, психически бях подготвен за среща със силния отбор на ЦСКА, в който играеха Якимов, Никодимов, Димитър Пенев, Гаганелов, Бончев, Станков.
Страшно се вълнувах, но играх с голямо напрежение и дори отбелязах гол. Беше 1967 г. в Деня на военноморския флот.
- Какъв бе отборът на “Черно море”, в който се включи?
– С една дума – силен. Имаше добър колектив. По-опитните ми подадоха ръка. Янко Атанасов бе капитан на отбора и много ми помогна да се изявя. Получих подкрепата и на Стефан Генов, и на Стефан Янев. Георги Димитров много ми е помагал и като помощник, и като старши треньор на отбора. Допадаше ми и стилът на игра – имахме една от най-стабилните защитни и средни линии в групата на майсторите. Това отдавам на фактa, че играехме с един и същ състав. Затова отборът имаше и стабилна игра. Иван Моканов държеше много на този свой принцип: да не се влиза лесно в отбора.
- Похвалата, която си получавал като състезател и която цениш и до днес?
– Загубихме в София от “Левски” с 4:1. Пак персонално пазех Гунди. След мача отидох да му се извиня, защото, въпреки старанието да го пазя коректно, в някои моменти чувствах, че съм по-твърд. Помня и до днес думите му: “Моето момче, бъдещето е пред теб!“
Така прие моето извинение. Казаното от Аспарухов, почти през цялата ми кариера, ме насърчаваше в трудните изпитания, които имах на терена срещу едни от най-великите играчи на ХХ век: Пеле, Тостао, Бекенбауер, Кемпес, Кройф, Герд Мюлер, Нетцер, Рут…
– Голът на кариерата ти?
– Два са. И двата от дузпа! И двата във вратата, пазена от прочутия Майер. Първият бе на европейската квалификация в София, на много тежък терен. За пръв път заставах очи в очи срещу най-силния по това време вратар в света. Върховно напрежение! Давах си сметка, че изтърва ли дузпата, това ще е пагубно за отбора. Спечелих този двубой с Майер, както и следващия – на мача ЦСКА -”Байерн”. Топката бе пак на бялата точка, а аз зад нея. Шутирах, а кълбото се удари в гредата и спря в мрежата. Изтръпнах докато не я видях да се оплита в нея!…
- Никой спортен път не е осеян само с рози…
– Намекваш за пропуските… Никога няма да си простя грешката, която допуснах срещу испанската “Валенсия”, с която играхме за Купата на европейските шампиони. Резултатът бе 2:1 за нас. Играхме силно – и аз, и целият отбор. Испанската публика се бе примирила със загубата и мълчеше. Но аз подходих самоуверено към една топка. Исках да прехвърля един от техните играчи. Топката се удари в главата на испанеца. Стана контраатака и Кемпес изравни. Този гол и до днес ми тежи на съвестта.
- Принципите, на които подчиняваше играта си състезателят Божил Колев?
– Основно те са два: максимално мобилизиран да се изразходвам до край на терена, за да бъда забелязан и да убедя специалисти и любители, че съм на “ти” с футбола; да подчинявам своите качества и възможности на колектива, за да можем с общи усилия да победим. Нарушавал съм тези принципи само в случаите, когато съм бил изнервен от напрегнатите двубои или от съдийските грешки. Естествено е днес да съветвам младите футболисти да не се занимават с арбитрите, да се владеят при всяка ситуация, да не се нервират. Изнервеният състезател играе с 30-40 % от възможностите си и е уязвим при всяка най-малка провокация от страна на съперника.
- Преживяванията около завръщането на родна земя?
– Върнах се през 1979 г. с амбицията да помогна на отбора. Ситуацията наложи да съм играещ треньор. Беше ми много тежко. Трябваше и да играя по-добре от другите футболисти, защото не можеше треньорът да е по-слаб от състезателите си и не биваше Божил Колев да не е това, което е бил в ЦСКА.
Скоро разбрах, че няма да мога да издържа така въпреки помощта на дружеството, на командването на ВМФ и лично на адмирал Янакиев. Трудно е да си треньор на довчерашните си съиграчи, на тези, с които си живял, с които си грешил на терена и извън него. Все пак успях да наложа в отбора млади състезатели. Многото грижи, обаче, ми пречеха да се концентрирам върху играта. Иван Василев се върна отново на треньорския пост и продължихме заедно да работим. На мач в Сливен скъсах мускул. Не играх 5-6 месеца. За треньор бе повикан Стоян Орманджиев.
Заминах за Кипър с намерение да поиграя с партньори от други футболни школи, да обогатя опита си. Но съдбата ми обърна гръб: получих тежка контузия. Върнах се и почти три години се откъснах напълно от футбола, без който не можех да живея. Не ме напусна, обаче, амбицията да се реализирам като треньор и да помагам на родния си клуб. Последваха две тежки операции на двата менискуса и 40-дневен престой в клиниката в Германия. Поставените от германските хирурзи метални скоби и един пирон ще нося до края на дните си. На никого не пожелавам такъв завършек на футболната кариера… В края на 1986 г. заедно с Христо Бонев завършихме треньорската школа в Кьолн, поканени в нея от президента на Германския футболен съюз Егидиус Браун.
- Това ли бе единствената връзка с избора на Бонев да водите заедно националния отбор?
– Ние не сме играли заедно в един клубен състав. Но добре се познавахме от националния тим. Добри приятели сме! Допаднахме си не само като характери, но съвпадаха и вижданията ни за играта и селекцията на състезателите. Не бях загърбил желанието си да помагам с натрупания опит и придобитите в Германия знания на родния “Черно море”. Тъй, след като бях веднъж играещ треньор, още три пъти ставах старши треньор, два от които повеждах отбора, когато той бе изпаднал в тотална криза. В периода 1986/88 г. успях да направя добра селекция и да мотивирам момчетата, които не само върнаха тима в “А” група, но и стигнаха до финала за купата на страната. През сезона 1991/92 г., поех отбора, който боксуваше във втората половина на таблицата в групата на подгласниците на майсторите. Следващият сезон тимът пак бе на крака и го върнахме там, където винаги му е било мястото – в елитната група…
- Това и днес е факт. Но само то стига ли за клуб с почти вековна история, чийто предшественици са носили във Варна титли и прeстижни купи?
– В мечтите си, защо да крия, желая отборът ни да стане отново шампион на България и да играе в европейските клубни турнири. При нормална обстановка в клуба, без катаклизми и угроза от фалити, смятам, че може да се изгради един организационно и структурно укрепнал клуб с представителен отбор, който да реализира моята споделена по-горе мечта…
През 1970 г. преминава в ЦСКА, с който е пет пъти шампион на страната, три пъти носител на националната купа (тогава Купата на Съветската армия). За ЦСКА е изиграл 254 мача и е отбелязал 63 гола. В “Черно море” има 119 мача и 11 гола. Два пъти носител на Купата за спортсменство в групата на майсторите.
Признание за неговото трайно и забележително присъствие на българските и световните терени бе излъчването му за футболист на 20-тото столетие на Варна. Последва и друго неопровержимо потвърждение на признанието: в класациите за всички времена на Международната федерация на футболните статистици и историци, Божил Колев заема 18-та позиция сред защитниците с реализираните 74 гола в изиграните 373 мача. След него са германците Бекенбауер, Бригел, Аугенталер, Бреме, французите Преф и Марсел, чехословакът Хованек, португалецът Коелхо и още много други звезди на световния футбол.
– Едва навършил 18 години бе вече титуляр на отговорен пост в мъжкия състав на “Черно море”. Орисница ли те бе така орисала или…?
– Чак ми се доплака от мъка, когато учителят ни по физическо възпитание ми каза да отивам в час, защото няма да играя в решителна среща за ученическо първенство на Варна. Не влязох в час, защото бяхме освободени за срещата, а отидох на “Колодрума”, където се играеше. Съперниците ни от училище “Априлов” на полувремето водеха с 1:О. Забелязаха, че съм на трибуните и ме повикаха на терена през втората част. Толкова бях възбуден, че целият треперех и не спрях да бягам от врата до врата. От яд отбелязах 8 гола и победихме с 9:1.
Нищо във футбола не е случайно. Бях добър “ученик” на първия си учител по футбол Атанас Аврамов и на следващия – Димитър Димитров, между които имаше много добър синхрон в преливането от детските към юношеските отбори на най-добрите “ученици”. При това Димитров ни учеше освен на футболно умение и да сме амбициозни, да се стремим към по-високи цели. Така че, далеч преди да изляза на терена за първия си мач в “А” РФГ, психически бях подготвен за среща със силния отбор на ЦСКА, в който играеха Якимов, Никодимов, Димитър Пенев, Гаганелов, Бончев, Станков.
Страшно се вълнувах, но играх с голямо напрежение и дори отбелязах гол. Беше 1967 г. в Деня на военноморския флот.
– Какъв бе отборът на “Черно море”, в който се включи?
– С една дума – силен. Имаше добър колектив. По-опитните ми подадоха ръка. Янко Атанасов бе капитан на отбора и много ми помогна да се изявя. Получих подкрепата и на Стефан Генов, и на Стефан Янев. Георги Димитров много ми е помагал и като помощник, и като старши треньор на отбора. Допадаше ми и стилът на игра – имахме една от най-стабилните защитни и средни линии в групата на майсторите. Това отдавам на фактa, че играехме с един и същ състав. Затова отборът имаше и стабилна игра. Иван Моканов държеше много на този свой принцип: да не се влиза лесно в отбора.
– Похвалата, която си получавал като състезател и която цениш и до днес?
– Загубихме в София от “Левски” с 4:1. Пак персонално пазех Гунди. След мача отидох да му се извиня, защото, въпреки старанието да го пазя коректно, в някои моменти чувствах, че съм по-твърд. Помня и до днес думите му: “Моето момче, бъдещето е пред теб!“
Така прие моето извинение. Казаното от Аспарухов, почти през цялата ми кариера, ме насърчаваше в трудните изпитания, които имах на терена срещу едни от най-великите играчи на ХХ век: Пеле, Тостао, Бекенбауер, Кемпес, Кройф, Герд Мюлер, Нетцер, Рут…
– Голът на кариерата ти?
– Два са. И двата от дузпа! И двата във вратата, пазена от прочутия Майер. Първият бе на европейската квалификация в София, на много тежък терен. За пръв път заставах очи в очи срещу най-силния по това време вратар в света. Върховно напрежение! Давах си сметка, че изтърва ли дузпата, това ще е пагубно за отбора. Спечелих този двубой с Майер, както и следващия – на мача ЦСКА -”Байерн”. Топката бе пак на бялата точка, а аз зад нея. Шутирах, а кълбото се удари в гредата и спря в мрежата. Изтръпнах докато не я видях да се оплита в нея!…
– Никой спортен път не е осеян само с рози…
– Намекваш за пропуските… Никога няма да си простя грешката, която допуснах срещу испанската “Валенсия”, с която играхме за Купата на европейските шампиони. Резултатът бе 2:1 за нас. Играхме силно – и аз, и целият отбор. Испанската публика се бе примирила със загубата и мълчеше. Но аз подходих самоуверено към една топка. Исках да прехвърля един от техните играчи. Топката се удари в главата на испанеца. Стана контраатака и Кемпес изравни. Този гол и до днес ми тежи на съвестта.
– Принципите, на които подчиняваше играта си състезателят Божил Колев?
– Основно те са два: максимално мобилизиран да се изразходвам до край на терена, за да бъда забелязан и да убедя специалисти и любители, че съм на “ти” с футбола; да подчинявам своите качества и възможности на колектива, за да можем с общи усилия да победим. Нарушавал съм тези принципи само в случаите, когато съм бил изнервен от напрегнатите двубои или от съдийските грешки. Естествено е днес да съветвам младите футболисти да не се занимават с арбитрите, да се владеят при всяка ситуация, да не се нервират. Изнервеният състезател играе с 30-40 % от възможностите си и е уязвим при всяка най-малка провокация от страна на съперника.
– Преживяванията около завръщането на родна земя?
– Върнах се през 1979 г. с амбицията да помогна на отбора. Ситуацията наложи да съм играещ треньор. Беше ми много тежко. Трябваше и да играя по-добре от другите футболисти, защото не можеше треньорът да е по-слаб от състезателите си и не биваше Божил Колев да не е това, което е бил в ЦСКА.
Скоро разбрах, че няма да мога да издържа така въпреки помощта на дружеството, на командването на ВМФ и лично на адмирал Янакиев. Трудно е да си треньор на довчерашните си съиграчи, на тези, с които си живял, с които си грешил на терена и извън него. Все пак успях да наложа в отбора млади състезатели. Многото грижи, обаче, ми пречеха да се концентрирам върху играта. Иван Василев се върна отново на треньорския пост и продължихме заедно да работим. На мач в Сливен скъсах мускул. Не играх 5-6 месеца. За треньор бе повикан Стоян Орманджиев.
Заминах за Кипър с намерение да поиграя с партньори от други футболни школи, да обогатя опита си. Но съдбата ми обърна гръб: получих тежка контузия. Върнах се и почти три години се откъснах напълно от футбола, без който не можех да живея. Не ме напусна, обаче, амбицията да се реализирам като треньор и да помагам на родния си клуб. Последваха две тежки операции на двата менискуса и 40-дневен престой в клиниката в Германия. Поставените от германските хирурзи метални скоби и един пирон ще нося до края на дните си. На никого не пожелавам такъв завършек на футболната кариера… В края на 1986 г. заедно с Христо Бонев завършихме треньорската школа в Кьолн, поканени в нея от президента на Германския футболен съюз Егидиус Браун.
– Това ли бе единствената връзка с избора на Бонев да водите заедно националния отбор?
– Ние не сме играли заедно в един клубен състав. Но добре се познавахме от националния тим. Добри приятели сме! Допаднахме си не само като характери, но съвпадаха и вижданията ни за играта и селекцията на състезателите. Не бях загърбил желанието си да помагам с натрупания опит и придобитите в Германия знания на родния “Черно море”. Тъй, след като бях веднъж играещ треньор, още три пъти ставах старши треньор, два от които повеждах отбора, когато той бе изпаднал в тотална криза. В периода 1986/88 г. успях да направя добра селекция и да мотивирам момчетата, които не само върнаха тима в “А” група, но и стигнаха до финала за купата на страната. През сезона 1991/92 г., поех отбора, който боксуваше във втората половина на таблицата в групата на подгласниците на майсторите. Следващият сезон тимът пак бе на крака и го върнахме там, където винаги му е било мястото – в елитната група…
– Това и днес е факт. Но само то стига ли за клуб с почти вековна история, чийто предшественици са носили във Варна титли и прeстижни купи?
– В мечтите си, защо да крия, желая отборът ни да стане отново шампион на България и да играе в европейските клубни турнири. При нормална обстановка в клуба, без катаклизми и угроза от фалити, смятам, че може да се изгради един организационно и структурно укрепнал клуб с представителен отбор, който да реализира моята споделена по-горе мечта…
