ИЛИЯН ИЛИЕВ – НАЙ-ДЪЛГОЛЕТНИЯТ “ЛЕГИОНЕР”
Роден на 02.07.1968 г. във Варна. Възпитаник на детско-юношеската школа на “Черно море”. За родния си клуб в елитната група изиграва 52 мача и бележи 15 гола. Преминава в столичния “Левски” и с този отбор става три пъти шампион и два пъти печели купата на страната. Играе и в столичния “Славия”. Участник в Световното първенство във Франция през 1998 г. За националния отбор е изиграл 35 мача и е отбелязал 3 гола. Той е най-дълголетният “легионер” от черноморци. Осем години се състезава за турските “Алтай” и “Бурсаспорт”, гръцкия АЕК и португалските “Бенфика”, “Маритимо”и “Саугейрош”. Със състава на гранда “Бенфика” става носител на купата на Португалия. На 35 години се върна във Варна, за да помогне на родния си клуб вече и като старши треньор.
- Докато бе дълго време далеч от Варна имаше доста спорове откритие на кой треньор си. Това е възможност лично да уточниш спорния казус…
– На Илия Сърмов, който ми бе преподавател и в спортното училище.
- А кой ти помогна да попаднеш на поста, на който искаше да играеш?
– Винаги съм желал да играя там, където се гради играта. За пръв път бях полузащитник в юношите-старша възраст, водени от Дамян Георгиев. След това най-много ми помогнаха да се утвърдя на този пост Димитър Боснов и Георги Василев.
- Най-яркият спомен от изявите ти в “Черно море”?
– Дебютът ми в мъжкия отбор срещу “Ботев” /Пд/, който тогава имаше изключителен отбор. Треньор ни бе Божил Колев. Завършихме 0:0, но според думите на специалистите, аз, както и другият дебютант Васил Петров, който, ако се не лъжа тогава бе на 17 години, сме се представили добре. Година и половина по-късно изживях и най-голямото си разочарование. В отбора бяхме все юноши на “Черно море” с треньор Тодор Великов. Бяхме страхотен колектив. И без никой да ни поставя задача да се връщаме в групата на майсторите бяхме на крачка от успеха. Завършихме обаче 0:0 в Елена и не ни достигна една точка, за да заслужим мястото си сред елита.
След този сезон ме поискаха от “Левски” и с трансфер преминах в столичния клуб.
- ”Сините” журналисти и днес често, да не кажем винаги, “забравят” да споменат, че си рожба на черноморската футболна школа…
– Не одобрявам такава позиция. Първо аз съм израснал като черноморец. Бил съм на всички мачове на “Черно море” на градския стадион със зелено шалче и знаме и съм подкрепял представителния отбор на родния си клуб на много срещи и като гост. Второ – моите първи идоли бяха Пламен Ганев, Никола Спасов, Тодор Атанасов, Тодор Марев.
- Онова, което най-много цениш при участието ти със синия екип?
– Престоят ми на “Герена” позволи на футболна България по-добре ме опознае, да бъда обичан от хиляди. Ценя и трите поредни шампионски титли, победата над ЦСКА с 7:1. Но за да бъда докрай честен трябва да кажа, че завързаните приятелства в невероятния колектив, който имахме, ми останаха за цял живот. Те са над славата и спорта, защото, преплетени с различни характери, с различни човешки съдби, са изпитани във времето. И то не само на терена…
- На кого от треньорите на чуждестранните клубове си благодарен за приноса към развитието ти?
– Ще назова две имена: Артур Жорш, който ме взе в “Бенфика” и бразилеца Пауло Аутуори, който ми помогна да се утвърдя в португалския гранд. При него “Бенфика” ми предложи продължаване на договора, но в едно интервю българският журналист Светослав Табаков, акцентира върху несъществен мой отговор, изпрати интервюто в Португалия и с този си ход ме лиши от тази златна възможност.
Аутуори бе не само изключителен треньор, но и човек. Той непрекъснато ни учеше, че футболът не е най-важното нещо на света,че преди него са коректните взаимоотношения, честността, човечността. Няма да забравя един случай. След две поредни загуби обстановката в “Бенфика” бе особено напрегната. Той ни събра на разбор и сам въведе в залата едно момиченце на инвалидна количка, което не пропускаше наши тренировки и мачове. Започна с въпроса: ”Какви са перспективите пред нас в живота?” И сам ни отговори: “Играете в “Бенфика”, познава ви цяла Португалия, финансово сте обезпечени…” и т.н. “А какви са перспективите пред това дете, което е обречено цял живот да е в тази инвалидна количка?”, попита Аутуори. Но точно това момиченце бе дошло да ни вдъхне кураж, че не бива да се притесняваме, ако не спечелим и следващия мач. Момиченцето, чиито перспективи в живота бяха нищожни в сравнение с нашите, на футболистите…
Сега след неуспех или слаба игра, когато съм отчаян или паднал духом, винаги се сещам за този урок на бразилския си наставник, който стана селекционер и на националния отбор на Перу…
- Звездният ти миг в годините като “легионер”?
– Разбира се, че това бе моментът, в който в ръцете ми попадна купата на Португалия, спечелена от “Бенфика” – последният трофей, спечелен от този клуб в последните 10 години. Не мога да не отбележа и трите години, прекарани в ”Маритимо”. Това са годините на моята футболна зрялост с поредица от над 80 мача като титуляр, докато не се контузих. Стигнахме до финала за купата на Португалия, играхме за купата на УЕФА и отпаднахме нещастно от “Лидс”.
- С кой от партньорите си у нас и в чужбина ти бе най-приятно да играеш?
– Бе ми леко да играя с много футболни звезди, но няма да съм честен към футболистите от “Левски”, ако не ги спомена. Перфектно съм се разбирал с Боримиров, Сираков, Тодоров, Цветанов, Стоилов, Янков, Гинчев, Хубчев, Гетов… В “Маритимо” две години играх с едно португалче на име Бруно, с който се разбирахме само с поглед. Сега мисля, че той е в “Порто”.
- В житейски план – какво не би простил никому?
– Двуличието, лицемерието. Когато престанах да играя в националния отбор и “Бенфика”, много мои приятели “изчезнаха”. Приех го за нормално, ако не показваха човешките слабости, които ненавиждам. А истинските ми приятели не са супер-хора. Те са обикновени момчета, които не обичат показността и са ми близки заради самия мен, не заради и покрай футбола.
- Основният мотив да наденеш отново екипа на родния си клуб?
– Мотивите са два. Първият е, че няма нищо по-хубаво от това да завършиш кариерата си там, откъдето си тръгнал. При това отидох в “Левски” твърде млад и смятам че мога да дам още на родния си клуб. Вторият – Вили Вуцов ме кани от две години да работя с него. Не можех повече да му отказвам.
- Перспективите пред “Черно море” след кризата, която преживя в годината на 90-годишния си юбилей?
– Ситуацията, в която бе изпаднал клубът, бе много тежка. Но тя, за наша обща радост, отмина. Сега клубът финансово се стабилизира. Остава с момчета, на които гласувам доверие вече като техен наставник, с хората с амбиции и знания, които работят в “Черно море” до 2-3 години да се борим за нещо по-значимо от пето-шесто място в елита…
